The best of "Аз и Насекомото в главата ми"

Дата: 30 март 2010г.
Място: дом "Канети",ет 2 :р, гр. Русе
Специални благодарности на Тодор Павлов за невероятния видеомонтаж, въпреки ужасното качество на кадрите!!!
:)
Мерси за вниманието :)
Йоанна ^^

Илюстрациите на Аз и Насекомото

Рисунки: Мила Нунева



Обработка: Цветан Ганев





Иии ето ги и тях:)

Аз и Насекомото в главата ми

В главата ми живее насекомо,

което е откъснало краката си.

Не мърда, не жужи. Като след кома

забравило е сякаш за крилата си.

И вече не лети, дори не жили.

Очите му са средство за наяждане.

Невроните, остатъчно изгнили,

са нашите вечери от прокажени.

И аз, и то вечеряме. На свещи.

А свещите са тъжни и разплакани.

В главата ми, претъпкана със вещи,

отдавна няма място за приятели.

Но просто си живеем. Монотонно.

Захвърлили предвзривно световете си.

Безкрили сме. И аз, и насекомото

се учим как да ходим на ръцете си.

Щом на пода си ти

По средата на стаята свири виолата.
А таванът пропукан е празен почти.
Полилеят е свит на кълбо. А по лампата
закачалки за хора се стрелят с очи.

От тавана виси мойто малко плашило.
То си има глава и ръце, и крака.
И от кръста надолу е толкова живо,
сякаш иска да срита с коляно света.

Иска майка и татко. И сега се усмихва.
А виолата вече не свири – крещи.
Мойто малко плашило не спи, не утихва
и не може да спре. Щом на пода си ти.

Ако можеш поспри тези чести ритници,
ако можеш бъди моя майка-баща,
откачи ми плашилото нежно. Приспи го.
Донеси ми го вечер, преди да заспя.

По средата на стаята стърже виолата.
А таванът пропукан е празен почти.
Полилеят е свит на кълбо. А и лампата
няма нужда от майка. Щом на пода си ти.

Никотин

Жълтото по белите й пръсти
е никотин от тежките цигари.
Не я съдете.Толкова е хубаво,
когато огънят под ноктите й пали

всевиждащите изгреви в очите й.
Не я жалете. В дробовете й отровени.
катраните рисуват страстни ангели,
танцуващи по клади огнени.

Не я съдете. Нищо, че флиртува
с предтрансно омъртвени фасове.
На вас ви се привиждат трупове.
Но те са всъщност феи бляскави,

научени посмъртно да събличат.
Не я съдете. Щом запуши гола –
тя – святата – с карминените устнички –
с дима си ражда ореоли.

Зелените котки в очите й

Зелените котки в очите й

шеметно дразнят копнежите.

Трябва й ярко червило,

досущ да прилича на себе си.

Трябват й бели завеси.

Иначе гола е. Пуста е.

Трябват й грозни гримаси.

Иначе ляга изкуствена.

Иначе гони звездите си -

по-съвършени от нея.

Тя не будува по залези.

Чака до мрак, да се слеят.

После разтваря си портите.

Рязко отмята косите,

сложила тон от парфюма си,

трайно премахващ следите.

Зелените котки в очите й

бясно издраскват лицето й.

Мразят безликите принцове,

дето пируват в сърцето й.

Изнасилването на Невинността

Изпей ми нежната приспивна песен.
Да те позная! Ти ли си, Невинност?!
Така те искам... Болно ми е много.
Че те петнят с табелчици старинни.

Докосвай нежно голите ми мисли.
Усещам ли те, знай, ще те догонвам.
Отново и отново няма да те стигам.
Напразно съвестта си ще прогонвам.

Не идвай вечер! Тук е мръсно.
Не гледай! Искам те токсична.
Защо под плащ от грехове си се покрила?
По дяволите! Много си себична...

Събличай! Няма да си първата.
И аз за теб съвсем не съм единствена.
Не ме обстрелвай с думите си кървави.
Тя ,болката... Понася се. Насилствено!

А тя, Невинността, нехаеше...
Разтворила бедрата си отнесено.
Не я е изнасилил вятърът.
Не исках да заспива девствена…

Спиш ли?

-Спиш ли?

-Не спя.

(Сомнамбулствам.)

Боли.

Някаква змия се дави с отровата си.

Боли!

Сякаш умира неродената ми сестра.

Не спя.

И тя не спи.

Пъпли по врата ми.

Оставя странни следи.

Приличат на релси...

-Защо мъжете целуват най-нежно там?

Защо на жените там най им харесва?

-По врата ми беснеят неукротими влакове.

Внимавай.

Ще ти премажат устните.

Не ми се гледат грозни трупове.

Много ми станаха.

От кръстопътните релси,

които ме стягат,

разбрах,

че ме обичаш.

Знаеш ли...

Онази змия много прилича на мен.

Адски много.

Не мисли за неродената ми сестра.

Спешно ти трябва жена,

която да съживи премазаното.

Аз пазя очите ви

Смее ми се махалото на часовника.
Отсича секундите.
С жестокост и светкавичност на гилотина.
Мразя проклетото време.
Приближавам се до стенния часовник.
Присягам се да изтръгна неспирното махало.
Но...
Точно тогава удря шест часа
и проклетата кукувичка
излиза от плесенясалото си леговище,
за да изпее шест пъти вбесяващата си песен.
Неволно вади окото ми,
което настървено се е втренчило в нея.
Странно усещане.
Докога ще робувам на времето?!

Изгарям невменяемия часовник.
Заспивам.
Ако някой от вас ме събуди,
ще изтръгна всички малки кукувички
от стените ви.
Не съм ли добра?
Аз пазя очите ви.

***

Онази сутрин подсладих кафето ти.
Опивах се от цветните му пари.
Дъхът му ми всели халюцинации.
Залутах се в потиснатото старо.

Изпих го бързо. С ласка за сбогуване.
И с тъпа болка. С тъпа безсловесност.
Допих те нежно. Изпокъсах струните
на малкото си скътана човечност.

След мен дочух солници да се смеят.
Те бяха трън в окото на сълзите ти.
Проклех те, заради солта във вените.
Откраднах захарта за дните си.

Онази нощ изсипах сол в кафето ти.
Прие го тежко. Още ми е тъжно...
Горчивото в соленото се губеше.
Смъртта ти бе дошла, за да се върна...

В очакване на нещо Фанатично

Родих се със способността да режа

бели рози сред поля от плевели.

Да се усмихвам - нечовешки празна -

на цветен фалш покрит с безверие.

А любовта ми - безвъзвратно гола -

ми се натрапваше дори в просъница.

Обичам да крещя и лудост е

да чувствам устните й, блудстващи.

По тялото ми. Знам, жадува ме.

Като нестихнала вълна след бедствие.

Попива и просмуква белезите ми,

повлечени в екстазно шествие.

А аз й се отдавам до критичност.

Треперя незаспиваща. И стряскам.

В очакване на нещо ... Фанатично ...

Прерязвам бели рози. И те чакам.

Търся си вяра сред вятъра

Тихо залязох. Усмихнах се.
После удавих си спомена -
някога страст съм била,
друг път сълза неотронена.
Твоята кожа е вятърът.
Значи си призрак. Невзрачен.
Нямам потайности в скобите.
Често заспивам прозрачна.
Нямам и страх от присъствие.
Гола минавам в стените.
През тъмнолилавите месеци.
Страшно кървяха ми дните.
Мъчно разделях се с плътското.
Влизаше в мен безболезнено.
Значи си призрак. Усещам те.
Твоя съм клетва веществена.
Зная, че утре ще грейна
с диво сияние. Лудост е.
Пак като смърт ще се кича.
Тиха, ще кресна, озъбена.
После ме срещай. Безименна.
Нямам си кожа, а костите,
дето ги гложди посредствено,
теб заобичаха простичко.

Нямо показах ти себе си.
Чиста. От слепи изплакана.
Всъщност съм призрак. Не виждам и...
търся си вяра сред вятъра.

Аз и Аз

Като просмукало се енфие във ноздрите ти-

така лютят и думите ми.

Като изстинал чай с коняк -

така докосват пръстите ти.

Харесва ми да ме обиждаш с дъх

на недопито почерняло вино.

Като камшик по бледа плът

се впивам в теб, но не загивам.

Изпепеляваш.

Идеално.

Не си отровна,

а фатална.

Не ме подбираш.

Просто сграбчваш.

На екс ме пиеш.

После смачкваш

неизтрезнелите си устни.

Поиска мен, за да възкръснеш.

Не ме докосна. Ти ме вкуси.

И аз не спорих. Просто пуснах

онези чакри хипнотични...

С проклета цел - да те събудя.

Когато точно ти се будиш,

в едната мен изригва лудост.

И не говоря.

Само пиша.

Такава страст е смъртоносна -

с взривени думи как се диша?! -

дори не питам - само нося

недоизхрачен страх... от себе си.

Когато Аз и Аз се съскат,

в главата ми трещят картечници.

Артерии се късат.