Търся си вяра сред вятъра

Тихо залязох. Усмихнах се.
После удавих си спомена -
някога страст съм била,
друг път сълза неотронена.
Твоята кожа е вятърът.
Значи си призрак. Невзрачен.
Нямам потайности в скобите.
Често заспивам прозрачна.
Нямам и страх от присъствие.
Гола минавам в стените.
През тъмнолилавите месеци.
Страшно кървяха ми дните.
Мъчно разделях се с плътското.
Влизаше в мен безболезнено.
Значи си призрак. Усещам те.
Твоя съм клетва веществена.
Зная, че утре ще грейна
с диво сияние. Лудост е.
Пак като смърт ще се кича.
Тиха, ще кресна, озъбена.
После ме срещай. Безименна.
Нямам си кожа, а костите,
дето ги гложди посредствено,
теб заобичаха простичко.

Нямо показах ти себе си.
Чиста. От слепи изплакана.
Всъщност съм призрак. Не виждам и...
търся си вяра сред вятъра.